Моята лична история
Като че беше вчера. Бях по майчинство с дъщеря ми. Тогава живеехме извън големия град. Всеки ден излизахме на разходка в малката, но добре поддържана градинка на селото. Покрай нас минаваха ученици, бъбрейки весело в края на часовете. Тогава се загледах в тях и видях прекрасни деца с грейнали усмивки по лицата им. Запитах се мога ли да бъде полезна за тях с това, което знам и мога като терапевт. И реших – ще се срещна с директорката на училището и ще предложа да направя профиликтични прегледи на децата за гръбначни изкривявания и наднормено тегло. Не мога да кажа, че беше лесно. Започнаха срещи с директорката на местното училище и родители, изготвяне на индивидуални карти и организиране на прегледи в удобно за деца и учителите време. Беше поставено началото. После ми хрумна да кандидатствам по проект за създаване на кабинет за работа с деца с гръбначни изкривявания. Тук ударих на камък лиспваше ми смелост и вяра, че ще се справя.
Майчинството свърши и аз отново се върнах на работа. Но тя стоеше – идеята и не ми даваше мира. Спомних си ентусиазма, с който започнах. Спомних си за желанието да уча логопедия и да направя цялостна терапията за пациентите, нуждаещи се от рехабилитация и говорна терапия. Завърших логопедия. И като на шега, докато се устетя вече работех като логопед в два медициски центъра с деца. В болницата работех с възрастни пациенти претърпели инсулт.
Най-голямата безусловна награда за мен като терапевт е радостта да видя доверието, усилията и желанието на малките и големи пациенти да се справят и да продължат напред.
Да помагам, да се чувствам полезна, да подкрепям и насърчавам пациентите в трудните моменти на терапията, е от значение за мен. Общуването ми с тях, индивидуалният подход в лечението им изгражда целия процес на успешно възстановяване.
Като всеки човек и аз съм имала съмнения или пък съм била неуверена в избора на добрия подход за терапия. В такива моменти подкрепата и вдъхновението на най-добрата ми приятелка са връщали вярата и увереността във възможностите ми като човек и терапевт. И когато видя на следващия ден, че той – пациента с лекота постига, това което до вчера е било трудно и невъзможно си казвам: „Браво момиче – може го, справя се- да, той/тя ходи, говори, смее се и е независим и способен, щастлив да бъде себе си“.
Да създам кабинет за мен беше мечта, но и трудна ситуация. „Нима е възможно, ще се справя ли, ами ако никой не се обади и не ме потърси за терапия и дори за съвет?“. Все въпроси, които тревожеха ума и духа ми. И тога отново тя- Дими, с безусловната си любов и доверие, с вяра и вдъхновение ми показа: „възможно е, ти се справяш и можеш, върви и твори в място сътворено от теб“. И се случи.
Какво по-хубаво от това, че сме различни и уникални като емоционалност и ценносттна система? Да, това затруднява общуването между хората, но също и помага да превъзмогнем бариери и предразсъдъци, да приемем различията по между си, да се подкрепяме, да се радваме и плачем заедно, да сме по човечни и обичащи.
Годината е 2007 точно съм започнала работа в Токуда Болница. Нищо и никой не може да ме спре в работата – отдадена, изпълнена с радост и желание. И тогава, какво си мислите, че се случва?! В деня на рождения ми ден се спъвам и падам пред асансьора в болницата. А ми сега?! Аз съм от другата страна- не терапевт, а пациент. Тогава осъзах, разбрах колко е трудно да преодолееш страха от болката и несигурността в себе си. Колко е трудно да ходиш с две патерици и как лесно се забравя да се движиш правилно когато дълго време не си стъпвал на крака си. Чувстваш се скован, мускулите са слаби, а тялото обездвижено. Благодарение на усилията и професионалната помощ и подкрепа на колегите от екипа аз се възстанових успешно.
Ще си помислите, върви „по мед и масло“. Да ама не, както е казал някой. Ето го първият ми пациент с инсулт и тежка афазия/нарушение на говора/. Направих невъзможното възможно – без много опит, но с безкрайна отдаденост в работа си с него. Вървяхме бавно, но уверено – първи срички, думи, изречения. И тогава съпругата му реши да смени логопеда. Не знаех защо, но и не питах. Спомням си за болката и обидата тогава, но и за благодарността сега, защото това е добрият урок, който щом научиш разбираш колко е ценен и благодариш, че го има. Това е само малка част от процеса на развитие, през който преминаваш, за да изградиш себе си, да имаш способността и силата да простиш, да благодариш и да обичаш.
Всеки нов ден е една прекрасна нова възможност – да твориш и да правиш добро, да помагаш и подкрепяш, да се учиш. А бъдещето- то е тук и сега. Това, което си и искаш да бъдеш. Усилията и творчеството в работота днес са свързани с бъдещото утре, когато не забравяш да се усмихнеш, да благодариш за доверието и вярата в теб.
И за финал на историята ще си позволя да цитирам Екзюпери и „Малият Принц“ – „Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.“